КАКВО Е ДА СИ: БЪГ В СИСТЕМАТА

Винаги ми е било трудно да говоря за това с какво се занимавам. Хората постоянно поставят рамки и ограничения на всичко, което изречеш, без всъщност да осъзнават колко точно път си изминал, и колко дебели „стени“ се е наложило да срутиш, за да стигнеш до този момент – тук и сега. В днешно време умело избягваме да се поставим в „обувките“ на другия. Правим си прибързани изводи от „принудително наложени“ обществени ограничения, без да си зададем въпроса:

Защо това е така?

Поглеждаме случаен минувач, облечен в измачкан, син гащеризон, по който ясно се виждат пръски блажна боя, цимент и вар. Не си задаваме въпроса „Защо този човек изглежда така? Поставяме етикет „общ работник“. Няма как да видим пътеката, по която му се е наложило да премине, за да стигне този етап от живота си, докато се разминаваме точно в тази секунда. Няма как да знаем за неговото зеленчуково магазинче през две пресечки, което е затворило врати преди няколко години. Дали същият този човек работи да прехраната на двете си деца, останал самотен баща в началото на годината. Не. Просто поставяме етикет, подминаваме и се надяваме някой ден неговата съдба да не застигне и нас.

Е, аз съм точно един такъв човек. Не, не поставям етикети на хората, по-скоро обичам да колекционирам етикети на свой гръб. Събрал съм повече, отколкото някой някога би могъл да носи. Наречете ме „Грешката“. Глич в „праволинейна“ система, която определя дали ще прекараш старините си с пенсия от 540 лева месечно, или ще се надяваш на милостинята на собствените си деца.

Поставихте ли ми вече етикет? Ако не сте, сега е времето да го направите. Каквото и да кажете, каквото и да си помислите, каквото и да отвърнете на реторичния ми въпрос, всичко ще е грешно. Грешиш. Но не ти си грешката.

Защо съм се превърнал в грешката на модерното ни общество? Ето малка предистория, която започва през лятото на четиринайстата ми годишнина: Едно селско хлапе, чиито родители не можеха да си позволят последният модел телефон, но за сметка на това знаеше каква е цената за бурканче лютеница и късче топъл хляб. Неуморен, нископлатен и животозастрашаващ на моменти къртовски труд. Именно това беше причината да започна първата си работа едва на 14 години. Бях в началото на осми клас и вече работех като „общ работник“. Не казвам, че децата трябва да работят толкова млади – дори напротив. Надали ще видите хлапе на 14 да забива лопатата в четириметрова яма, в продължение на десет часа в денонощието. А и надали това е законно. Какво излиза? За да помогна под някаква форма на себе си и на семейството си, още на 14 години съм престъпил закона, като съм започнал първата си работа.

Тогава бе поставен първият етикет. Знаех, че това не е за мен. Все още не съм сигурен коя е най-правилната „рамкова“ професия, в която бих могъл да бъда напълно и категорично пълноценен като „работнически кадър“ .

Но и това не съм аз. Винаги съм делял професионалното си развитие на две, макар никой човек на земята, да не е способен да живее два живота едновременно. Наречете това явление „кантар“. От едната страна на везната е паричното ми благосъстояние и желанието самостоятелно да изкарвам прехраната си, да плащам сметките, да живея спокоен живот. От друга страна е моето щастие.

Труден избор нали? Да бъда добре или да бъда щастлив? И до днес избирам силно второто, колкото и да ми е трудно понякога.

Събрах много работнически етикети, някои от които взеха не само времето, но и от здравето ми. За единайсет години съм работил толкова много неща, колкото трудно не бихте си представили. Работил съм като общ работник, копач, мияч на съдове, помощник в кухня, редови готвач, главен готвач, зидаро-мазач, строител, продавач на щанд, продавач в магазин, складов работник, касиер продавач, продавач-консултант, компютърен специалист, аранжор, киномеханик, графичен и уеб дизайнер… И още, и още. В момента ми е трудно да се сетя. Както сами ще си направите извод, професиите нямат нищо общо една от друга, но въпреки това съм имал качествата и уменията да върша работните си задължения, така че да изкарвам прехраната си законно и по „правилния начин“.

За съжаление, всичко това не е съм аз.

Аз съм един обикновен човек, който следва необикновени каузи, както често обичам да се самоопределям. Ще бъде малко, ако напиша просто – артист? Още от 14-годишна възраст, паралелно със „законната ми професия“, съм развивал своите артистични способности . И точно както многобройните споменати професии, в сферата на изкуството отново съм бил същата грешка.

Започнах да се занимавам професионално с рисуване на комикси и карикатури за няколко списания. Впоследствие страстта ми към рисуването премина към „стените“, превръщайки ме в провалил се графити райтър. Паралелно започна страстта ми към музиката и киното, развих любовта си към речетативните изпълнения и класическото музикално звучене. През десетата година на новото хилядолетие издадох първия си мини роман, като по-късно продължих с писането на пълнометражни разкази. Днес, точно в този момент, музиката е страстта в живота ми. Тя ме поддържа истински жив и ме кара да чувствам, че съм намерил себе си.

Попитайте ме сега:

 С какво се занимаваш ?

Е аз съм грешка. Аз съм човешкият бунт на нашето хилядолетие, което обича да създава изкуство, но е принудено да работи нещо, което ще му донесе финансово обезпечение. После ще вложи спечеленото в създаването на ново изкуство и ще продължи така в безкраен, омагьосан кръг. Кръгът, който отдавна е извън „системата“ и само нагло протяга ръка, за да вземе каквото му е нужно и да финансира своето изкуство.

  • НАЧАЛО

Ако трябва да бъда откровен, всеки мой ден е напълно различен .

Ако днес във понеделник (27.11), се събуждам отпочинал към девет часа сутринта. Заставам (* абсолютно без закуска) пред „машинката“ за да излея емоционалното си състояние, композирайки ново аудио произведение, което ме е осенило вечерта (* обикновено вечер се случва тази красива магия). В понеделник (04.12) пътувам със самолет към столицата за снимките на късометражен филм или пък съм заровил мисълта си в нова, евентуално съществуваща работна среда. В друг ден (11.12) по същото часово време заставам на ръба на океана, освобождавайки се от негативните емоции и черпя вдъхновение за ново писмено произведение. Може би в моя живот няма дни, които да се преповтарят напълно един с друг и може би това също е част от „грешката“. Няма кака да бъда сигурен.

  • ДЕНЯТ

Може би именно разнообразието от различните цветови състояния на моите дни ме правят това, което съм. Харесва ми да анализирам комуникацията си с различни хора. Обичам хората. Въпреки, че в повечето моменти съм асоциален, обичам да контактувам с позитивни и усмихнати хора, които вярват че няма невъзможни за реализиране неща. Аз самият съм такъв човек и общуването с подобни хора (*които за съжаление срещам изключително рядко) ме зарежда с позитивна енергия и продуктивност.

Бих казал, че съм непредсказуем. Обичам да посвещавам по-голямата част от дните си на изкуството, независимо дали ще му се наслаждавам като зрител или ще бъда създател. За мен изкуството е начин на живот.

  • КРАЙ

За разлика от дните ми, нощите може би имат конкретен модел. В мига, в който се прибера и си отпочина от тежкия ден, от задачите и проблемите, обичам да отделям внимание на най-прекрасното нещо в живота си след музиката – моята приятелка.

Много хора биха си помислили :

Как човек като него има половинка? Та той дори няма сигурни доходи, защо едно момиче би избрало да бъде с него? Сигурно са заедно отскоро… „

Ами, за да бъде един човек на изкуството – какъвто се самоопределям аз – продуктивен във всички аспекти на своето изкуство, за да покрие всички ъгли на своя мироглед, изразявайки ги в музиката си, рисунките или разказите си, той трябва да има опора до себе си. Не говоря просто за „обвързване“. Става дума за истинска, чиста, неподправена ЛЮБОВ, преживяла не няколко месеца, а цели десет години. Тя не е с мен, защото съм много красив, имам стегнато тяло или дебел портфейл. Тя е с мен, защото вижда отвъд рамките и знае кой съм аз отвъд етикетите.

След прекрасна целувка за лека нощ оставам напълно сам със себе си. Правя музика, пиша или просто съзерцавам около мен. Един вид медитация, го наречете. Моят личен и неподправен начин за зареждане за следващия ден. Тогава мога да пиша и изливам емоциите си по най-чистия и неподправен начин. От сърце.

Когато бях малък, силно исках да стана нинджа. Никога не съм правил опити в бойно изкуство или нещо, което да се доближава до това амплоа, но където и да съм, с каквото и да се занимавам, в душата ми има едно непораснало дете, което до днес гледа анимационни филми и седи, скръстило краката си, в ръце с остър меч – то винаги ще остане нинджа. Какъвто и да бъда утре, какъвто и да съм днес, това хлапе ще води всички мои битки и винаги ще печели.

Аз съм Георги Господинов (Жо). В момента все още на 25 години, бъг в системата. Обикновен човек, следващ необикновени каузи.

Жо: https://www.facebook.com/RapaNizze.profile

RapaNizze: https://www.facebook.com/RapaNizze/

Instagram: https://www.instagram.com/rapanizze/

Youtube: https://www.youtube.com/user/RAPANIZZE/videos

SoundCloud: https://soundcloud.com/rapanizze/tracks

SoundCloud 2: https://soundcloud.com/rapanizze1

ЩИПКИ: RapaNizze`& Sp0Ke за парчето им „Човекоотрова“

Снимки: личен архив RapaNizze

© Копирането на статията е възможно само със съгласието на автора RapaNizze и на Пълнощастие.

Comments are closed