КАКВО Е ДА СИ: жена художник и всичко останало

Не съм искала да бъда художник. Да рисуваш и да си художник са две различни неща. Даже имаше време – не съм искала и да рисувам. Коя 16-годишна девойка иска да ходи изцапана с бои и да рисува скици на хора по гарите? Да мъкне по централните улици папка, голяма колкото телевизор с плосък екран, вместо да се издокара и да има маникюр? Коя нормална тийнейджърка ще седи по тротоарите по цял ден като клошар, по време на практиките в китни градчета като Созопол, Ахтопол, Несебър – наместо да е по бански на плажа или вечер в дискотеката, а не в 22.00 в леглото на лагера? Ауу, какви спомени – такива бяха времената… Ами, не исках да съм художник, пък!

И станах начален учител. Ама много начален. Само в началото. Около две години. Хубаво беше, но не беше за мен. Вече никой не ме караше и затова си рисувах, рисувах. И така досега. Но това не е професия, разбирате ли? Професия става, когато имаш поне 10 год стаж и си вадиш хляба с това, и плащаш данъци върху това и всички те знаят като това. Любимият ми въпрос е „ Какво работиш?“. Аз отговарям “художник съм“, а те “Да, да, разбрахме, че рисуваш, но какво работиш?“. Е, ся… не е работа туй то… И как да е? Прави са хората! По–голям кеф от това да любиш и страстно да се отдаваш на занаята си, да си слял хобито с професията си – няма! А наивизмът дойде с анимацията. Рисувах за едно студио и след това отлетях за Норвегия преди 17 години. Е, няма такъв кеф – гмуркане с лупинги в света на анимацията и за цял живот дете. Продължих си по инерция. Не ми се излизаше от филма в реалния живот.

В Норвегия трябваше да започна да рисувам, но много се притеснявах. За първи път ми беше да контактувам с хора чрез изкуството си. То, обаче ме спаси от страховете ми. Изкуството създаде топла връзка чрез усмивки между мен и чуждоезичните ми купувачи на картини. Бях окрилена от желанието на зрителите да виждат творчеството ми. Аз давах и те даваха. Аз – пейзажи, портретчета, стенописчета, те – стимул и устрем, и вяра да продължа.

Оттогава съм художник. И тук съм, и навсякъде съм. Но повече съм тук, родолюбиво все още, някак си… Денят ми е ден като ден. Нощите ми – нощи като нощи. Ама не е много лесно. Да не кажа – хич. Има тръпка, трудността ме държи във висок тонус. Все нямам време. Бързам за всичко. Оттук и комичните ситуации в живота ми. Искам да правя много неща, но успявам да правя само половината. Доста са недовършени. По-добре така, щото ако довършим абсолютно всичко, ни прибират – там, горе (вечерна мисъл, на маса).

СУТРИН:

„Какъв е планът днес?“ – сутрешна мисъл, всяка сутрин, под душа за събуждане. И се започва, ако има време – отивам на фитнес или отивам да бягам, после пак душ, обличане и специално време за себе си – минимум 20 мин пред огледалото. Е, как не?

После тичам, но към ателието, винаги с огромно желание. Пристрастена съм. Сега имам мечтаното от мен нормално ателие – не в кухнята и не на тавана. А в Капана. В родният ми град. Чувствам се страхотно, за да творя. Идеите са напълнили главата ми и ако не ги пусна, ще я пръснат. Освобождавам място за други идеи. Така пропускам доста от атмосферата. Особено, когато ми говори някой в това време. Обикновено той повтаря поне по два пъти.

Пак бягам, тичам, този път към пазара – аз след рисуване съм като след терапия – спокойна, усмихната и весела. Ходя със слушалки в ушите, слушам музика, движа се в такт. Липсва ми тротинетката, трябва да измислят по- безшумни за градските павета, че моята се раздрънка.

СЛЕДОБЕД:

Стигам и до училището. Гледам къде е втори клас по двора, търся си детето. Отнема ми пет минути – всички ми се сливат. Деца – шарени, пъстри, жужат, щъпуркат, всяко може да е моето. Намирам го и го помъквам към вкъщи. То иска да ходи някъде или „ще идва ли някой на гости“ е дежурният въпрос. И да идва, и да не идва, готвенето е в ход. През това време се появява млад бодибилдър в антрето – това е големия син. Цялата съм в очакване – в добро настроение ли сме или не?

 

ВЕЧЕР:

И се почва – реват в хор „гладни сме“, а аз още не съм готова. Тук вече си сипвам едно и продължавам – една вечеря, втора вечеря, има и трета, но тя е най-късната, когато вече гледам филм. Никаква друга телевизия! Не на новини, не на риалита! Сво-бо-да! И припадам в леглото!

Аз съм Яна Илиева, български наивистичен художник. Обединявам по пътя си хора от различни възрасти, вярвания и националности чрез изкуството, наречено Арт Модерн Наив. Представям страната ни на фестивали и изложби по цял свят в това изкуство, което е завладяло съвременния свят.

Страницата ми във Facebook:

https://www.facebook.com/Yana.Ilieva.Artist/

Yana Art Naive  (Пловдив)

http://yanadeco.webs.com/

Снимки: личен архив Яна Илиева

© Копирането на статията е възможно само със съгласието на автора Яна Илиева и на Пълнощастие.

ЧЕТИРИ СЪВЕТА ЗА ПЪЛНОЩАСТИЕ ОТ… eдна художничка, която смята, че 40-те са новите 30 

Comments are closed